Бели сервитьорски ръкавици. Нова Зора

Представете си един супер шикарен ресторант. Като за „по-първи хора”, както би се изразил Иванчо Йотата. Кристални полюлеи, дискретно музициращ камерен оркестър (за предпочитане дамски), камини, килими, сервитьори с бели ръкавици, които пристъпят с достолепието на кралски гвардейци. От димящи кратери със сребърен черпак се разсипва супа. И, о ужас, в супата – муха!

И отиват по дяволите и кристалните полюлеи, и дискретно музициращият дамски оркестър, и целият аристократичен лукс, който не може да скрие имитативната парвенющина на хора, които отдавна не са си сменяли чорапите.

И мухата в супата престава да бъде случайност. Тя е нещо като увенчаващ шедьовър на байганьовската простотия на прехода.

Ето такива видения го спохождат човек, когато пред взорите му се възправят т. нар. мили родни картинки от политическото ни битие. Уж всичко е прономеровано и прошнурувано, искаме да кажем изпедепцано до последния детайл, и, хоп - в супата муха.

Някога, по време на един банкет (живеехме в епохата на банкетите), непохватен сервитьор разля супа върху сакото на блистателния поет Ангел Тодоров. Бачо Ангел, както свойски го наричахме в гилдията, с добродушието на един Гаргантюа замаза гафа на непохватника: „Нищо, нищо, момчето ще донесе нова супа!”

За евентуална муха в супата и реч не стана. А тя сигурно още обитава лекедьосаното сако на поета.

А сега малко по-сериозно за мухоприсъствието в нашия политически живот. Думата ни е за перманентните гафове, които все цопват в супниците на различните управленски нива. За съдбовната май невъзможност да се избавим от нахалното жужене на ципокрилото.

Венцеслав Начев

Та се питаме: орисани ли сме нещо, патрави и кьорави ли сме, та все се препъваме в едни и същи камъци на държавното грехопадение по пътя към демокрацията, която, както по всичко изглежда, се оказва недостижима като бедуински мираж.

Има си крушка опашка. По ученому казано, в генезиса на нашите обществени злощастия има някаква трагична причинно-следствена връзка. И ние виждаме тази връзка в проклятието на перманентната българска прекъснатост на държавност, традиции и онаследености. Не тръгваме оттам докъдето са стигнали предходниците, а си търсим нови пътеки – най-често през чукари. Образно казано, много ни иде отръки да рутим дворци и да вдигаме колиби. Може да се каже и по иначе. От цвик каймак не се завъжда. Но когато имаме слуката от подквасеното млекце в гърненцето да се захване каймак, то все ще се намерят какаванци да излокат каймачеца, та накрай и да потрошат гърнето. В изблик на просташка злорадост.

И хайде пак, отново градеж на гола поляна. Не умеем някак си да надграждаме, да впрягаме в една посока усилията на поколения. И като контрапункт на казаното, ще ми се да помена, че известната Кьолнска катедрала е била строена в продължение на 700 години. Това е континуитет!

Сменяли са се кметове, владетели, управленци – всеобщото благо е било всеобща цел. Това, уви, не всякога у нас е постигано, въпреки че и ние имаме своите звездни мигове на национално единение.

Злочестините идват оттам, че партизанлъкът почти винаги взема връх над здравия разум. Това е вид историческо детинство. Всяка нова власт зачерква стореното от старата, ако и то да е разумно и градивно. Онова, което по други географски ширини е политическа борба с неизбежните все пак номерца и хватки, при нас избива в люто ожесточение, гарнирано с пипера на злодумството. Няма сблъсък на идеи, има организиране на хайки. Синя детска мечта на всеки нов управленец е да вкара предшественика си в затвора или най-малкото да го омаскари. Не че някои хора не са за затвора, но ние като се залетим нанякъде – мяра нямаме. Така се попилява златна национална енергия и се унищожават читави хора, които със своя ум и професионализъм могат дълги години да бъдат полезни на държава и общество. Ама не! Повиците на дядо Радославов (министър-председател по време на Първата световна война) са живи, че и кошмарно актуални и днес. Да ги припомним: „Партията е гладна. Партията оголя и обося. Трябва да вземем властта!”

И всичко това поради проклетата българска прекъснатост и липсата на градски нотабилитет. Пък и от много ниско ниво е тръгнала българската държавност. Първите ни депутати, навлечени с шаяци, са получавали плата от 12 франка на ден. Да заприличат малко на човеци, да се ограмотят. А те пестели като последни скръндзи, за да си купят добиче.

Е, как да се захване каймак от цвик!

Генерал Рачо Петров – герой от Сръбско-българската война от 1885 г. – помним го с юнашки засукани мустаки и гледащ на кръв, в края на жизненото си поприще е унила гледка. В двора на Централния софийски затвор, в ръждиво тенеке, си вари чорбица. Осъден е, защото крал от залъка на „солдатина чудесни”, възпят от Вазова.

И в този случай пак дочуваме лакомото бръмчене на ципокрилото.

Една от най-големите ни беди е, че безпощадно действа синдромът на т. нар. отрицателна селекция. На точното място не попадат точните хора. Партизанщината взема връх над здравия разум. Култова ще остане фразата на един проходимец във властта – Нейчо Неев. В миг на откровение, най-вероятно подпийнал, той изтърси нещо знаменателно: „Егати държавата, на която аз съм й вицепремиер!”

В голямата мътилка, когато се разграждаше системата (модерен лаф от близкото минало), на повърхността изплуваха какви ли не разграждачи. Особено активен сред тях бе Желю М. Желев. За него на подбив му изкараха дори и песен: „Разграждал Желю система”. Това - докато беше президент. Неговите изцепки са много. Но една особено възбуди т. нар. син елит. Ни в клин, ни в ръкав, и въобще без някой да го пита (не му държи чепа на човека), той направи потресаващото признание, че бил марксист.

Това не бе муха, това направо бе бръмбър в чорбата на управяващата тогава десница.

Незнаен седесар даде израз на всеобщото потресение и възмута. С черни букви, траурни, на бяла стена той написа: „Всички жаби са зелени, само нашта е червена”.

Чувате ли жуженето на ципокрилото!?

Муха в супата на герберите бе и злощастното приключение на бившата вече министърка на външните работи Румяна Желева. Нейното гръмотевично комисарско фиаско още е притча во язицех по стъгди и мегдани. А можеше изначално да се предвиди, че въпросната дама просто не става и не е в притежание на качества, за да се промуши в евроелита. Но явно някой беше сбъркал Банкя с Брюксел.

После дойде ред да се случи случката и в здравното министерство. Тя бе неизбежна. Д-р Божидар Нанев, в качеството си на титуляр, излъчваше откровена безпомощност. Хитреци някакви, ловкачи в пазара на медикаменти, му скроиха кюляфа, подлъгаха го и го забъркаха в комерсиална далавера. Факт е, така комай ще излезе, че не се е обогатил, но поради липсата на управленско можене, е позволил на някои субекти да се обогатят.

И хоп – мухата в супата!

И на Йордан Лечков, кмет на Града на стоте войводи, за такъв се води богоспасният град Сливен, не му провървя със супника. На бунт срещу него се надигнаха членове на общинския съвет и революционно настроени граждани, които по сиромахомилски възпоминания ненавиждат всеки по-заможничък българин, имал нахалството да върже в кесия парица. Но работата е изглежда далеч по-сериозна, защото (чувате ли бръмченето на устремената към супника муха) прокуратурата сериозно се е напнала да подсече знаменития някога халф. И когато камъните падат от небето (имаше такава песничка), герберският чадър е по-скоро улика отколкото предпазно средство. Та ако перифразираме Вазов, оплакал горчивата участ на комитата Македонски, и ние можем да кажем: Бедни, бедни Лечков, защо не си остана при коженото кълбо!?

Наскоро с благ глас на евангелски пастор (човекът май се е поуплашил) вицепремиерът Симеон Дянков направи опит да внуши на целокупно подплашеното население да се хич не тревожи, защото икономиката се развивала в правилната посока, събираемостта растяла, дупките в бюджета се закърпвали, и както се казва – пей сърце. Само че като си знаем как той цопна в политическия супник – не даже като муха, а като презморски колорадски бръмбар, - запазваме си всички основания да се опасяваме, че негова милост нещо ни будалка.

Остава да видим какво ще ни сервират момчетата с бели ръкавици на кунките.

Сега в общественото пространство се чува поредното бръмчене. Реч е за проф. Анна-Мария Борисова, нацелена за пореден здравен министър. Специалист по ендокринология. На първата си пресконференция каза нещо сърцераздирателно: „Аз много обичам костната патология”. Как може да се обича заболяване? Това е все едно да кажеш нещо подобно за карциномите. В биографята й има и един знаменателен детайл – била е касиерка на входа в блока, където живее. Казват, че в това поприще се справила много добре и значи имала управленски качества. Съседите я преценяват така: „Нашта комшийка е голямо попадение”. Това досежно министерстването.

Ами ако попадението се окаже поредното цопване на муха в супника!?

Бедни, бедни Македонски...

Зора е!