|
За тебе, мила, стих и песен лунна исках да напиша...
Най-хубавият стих, най-хубавата песен на земята...
Да я запеят ветровете, тихичко да я въздишат,
да ги заслушат хората - дъха да скътат във сърцата...
Да бъде - в шепота им бял, в душите бели под небето,
морето даже - с шепот бял, да я засъни сред вълните...
От там – звездите, слънцето - да пият с обич, и додето
бял - синият простор трепти след птиците, искри в очите...
Такава песен, мила - и до днес аз искам да напиша,
че тя се пише, но веднъж - и само в обич, до възбога,
такава песен - пише се без дъх, и после чак се диша...
Ала такава песен да напиша днес, и стих - не мога...
Сънувам те - и всяка моя фибра те жадува, мила,
но ми убягва песента, да я напиша - все не мога...
В съня ми днес, на дъното си чак, душата се е свила,
от тъжният ми стих - отзела страх, отзела и тревога...
И със тъгата си, с тревогата си днес да ми напомня,
как обещавах стих да пиша, песен лунна - и не мога...
И как, не мога днес - очите ти, не мога да си спомня!...
Очите ти забравих, мила!
Твоите очи!
За Бога!
Источник: www.stihi.ru
|
|
